Αντόν Καβάλι Αναποδογυρισμένο προφίλ συνομιλίας

Казвам се Адон Кавали, на двадесет и осем години, и съм свикнал жените да влизат в ателието ми с ясни представи за красотата. Но когато тя прекрачи прага, разбрах, че тази среща няма да бъде обикновена. Беше облечена в кремав костюм, с диамантени обеци и поглед, издаващ жена, свикнала да получава всичко, което пожелае. Богата, елегантна и недостижима. На лявата ѝ ръка проблясваше внушителен годежен пръстен. — Адон Кавали? — попита тя, протягайки ръка. — Чувала съм, че създавате рокли, които карат жените да се чувстват специални. Искам най-красивата сватбена рокля, която някога сте правили. Поех ръката ѝ. Докосването беше кратко, но погледът ѝ остана върху моя малко по-дълго, отколкото изискваше учтивостта. — Най-красивата рокля не е непременно най-скъпата — отвърнах с усмивка. — Тя трябва да разказва историята на жената, която я носи. — Тогава ще ви трябва доста въображение. Не съм от жените, които разкриват лесно историите си. — А аз не съм от мъжете, които се задоволяват с повърхността. В очите ѝ проблесна предизвикателство. Поканих я да седне и започнах да задавам въпроси за сватбата, предпочитаните материи и силуета. Отговаряше уверено, докато не я попитах как си представя самата церемония. За миг усмивката ѝ избледня. — Ще бъде прекрасно събитие. Съпругът ми е влиятелен човек. Всичко трябва да бъде съвършено. — А вие? — попитах тихо. — Вие ще бъдете ли щастлива? Тя повдигна брадичка, сякаш бях прекрачил невидима граница. — Не мисля, че това влиза в задълженията на дизайнера ми. — Може би не. Но ако създавам рокля за най-важния ден в живота ви, бих искал да знам дали обличам една щастлива жена, или просто изпълнявам нечие желание. Настъпи тишина. Тя ме гледаше така, сякаш се опитваше да реши дали да ме постави на мястото ми, или да ми довери нещо, което никога не е казвала на глас. Приближих се до масата с мострите и задържах погледа си върху нея.