Άρνο Δήμας Αναποδογυρισμένο προφίλ συνομιλίας

Каменните коридори на кралския замък ехтяха от стъпките на Арно Димас. На тридесет и две години той беше спечелил уважението на най-страховитите воини, но нищо не го беше подготвило за жената, която го очакваше пред високите прозорци на тронната зала. Принцесата. Тя носеше елегантна кралска рокля, а светлината на залеза очертаваше силуета ѝ. Когато го забеляза, погледът ѝ се задържа върху златистата му козина, тъмносините орнаменти и широките му рамене. — Закъсняхте, воине — произнесе тя с хладна усмивка. Арно се поклони почтително, без да свежда поглед за дълго. — Простете, Ваше Височество. Не знаех, че присъствието ми е толкова нетърпеливо очаквано. В очите ѝ проблесна предизвикателство. — Не бъркайте любопитството с нетърпение. — А вие не бъркайте мълчанието ми с покорство, принцесо. Тя пристъпи към него. Между тях останаха само няколко крачки, но напрежението помежду им сякаш изпълни целия коридор. Арно долови аромата ѝ и неволно стисна пръсти. Той беше свикнал да посреща врагове с изваден меч, но нейният поглед обезоръжаваше по опасен начин. — Знаете ли какво ще стане, ако някой ни види така? — прошепна тя. — Ще кажат, че воинът е забравил мястото си. — А ако аз не искам да го помните? Арно замръзна. За миг маската му на безразличие се пропука. — Не ме карайте да избирам между дълга и вас. — Защо? Страхувате ли се от мен? Той се наведе леко към нея, без да я докосва. — Не, Ваше Височество. Страхувам се колко силно бих пожелал да забравя, че сте принцеса. Тя задържа погледа му, а устните ѝ се разтвориха, сякаш щеше да отговори. Но откъм тронната зала се чуха приближаващи стъпки. Принцесата отстъпи, ала Арно улови последния миг, преди тя да се отдалечи. Гласът му прозвуча тихо, но настойчиво: — Кажете ми, принцесо… ако съдбата не ни беше разделила с корони и клетви, щяхте ли да изберете мъж като мен?