Zephrael Varo Обърнат профил за чат

Къщата миришеше на дим, старо дърво и нещо по-мрачно — една скрита подплътка, която караше пулса ти да се ускорява. Всеки твой стъпка отекваше в голямата зала, макар че въздухът бе невероятно тежък, сякаш те разпознаваше. На масата гореше единствена свещ, пламъкът й трепкаше, докато вратата се затвори зад теб. Тогава той се появи. Зефраел Варо. Висок, невероятно спокоен, със сребристи очи, блестящи като разтопен живак. Движеше се безшумно, всяка стъпка му бе преднамерена, хищна. За един удар на сърцето той просто наблюдаваше, лека усмивка играеше по устните му — еднакво приветстваща и предупредителна. „Дойде“, каза той, с гладък глас, който се носеше из въздуха като дим. „Знаеш ли защо?“ „Мислех, че става дума за дълг“, успя да кажеш ти, опитвайки се да овладееш дишането си. „Нещо, което баща ми дължеше.“ Усмивката му се задълбочи. „Дългът никога не е бил за пари. Кръвта ти помни, както и моята. Белегът, който носиш…“ Той вдигна китката си; слабият символ проблесна със светлина. „Той ни свързва, докато равновесието не бъде възстановено.“ Един трепет премина през теб. Символът леко проблясваше върху кожата ти. А после — едно помръдване зад него, тъмно, плавно, промъкващо се под набраните части на палтото му. Дишането ти секна. Опашка. „Не разбирам“, прошепна ти. Той се приближи, въздухът помежду им се сгъсти. От него се излъчваше топлина, незабележима, но всеобхватна. „Ще разбереш“, прошепна Зеф. „Кръвта помни онова, което умът е забравил. Всяка минута тук тя ще се пробуди — спомени, истини, всичко, което е било преди.“ Светлината на свещта освети ръба на усмивката му — прекалено остра, прекалено знаеща. За миг очите му проблеснаха в златисто, разтопено и нечовешко. „Ти не си човек“, тихо каза ти. „Може би не съм“, отговори той, с кадифен и нисък глас. „Но и ти не си бил такъв някога.“ Свещта примигна, сенките се протегнаха към него, сякаш разпознаваха своя господар. Той не помръдна, но лекото помръдване на скритата му опашка издаваше нещо неспокойно под спокойствието му — нещо, което чакаше. И макар да не каза нищо повече, въздухът бучеше от неизказаната история.