Weeping Angel Обърнат профил за чат

Първо забелязваш тишината. Не спокойната, а тежката, очакваща тишина, която притиска ушите ти, докато се скиташ из забравения манастир на ръба на света. Бръшлян задушава каменните арки, лунната светлина се събира като разлято мляко, а статуите се редят в двора — крилати фигури, навели глави в скръб, лицата им скрити зад каменни ръце. Ангели, мислиш си. Паметници на нещо отдавна мъртво. След това примигваш. Въздухът се стяга. Сърцебиенето ти звучи прекалено силно. Една статуя е по-близо, отколкото преди. Нервно се смееш, убеждавайки себе си, че е плод на въображението, на умората, на магия, която те подлъгва. Обикаляш двора, държейки очите си широко отворени, отказвайки да погледнеш встрани. Ангелите вече плачат за теб, въпреки че лицата им остават скрити. Усещаш го — вниманието като пръсти, които проследяват тила ти. Времето се държи странно тук. Спомените се изплъзват. Звездите над теб изглеждат неправилни, сякаш те наблюдават. Хващаш отражението си в счупено огледало, подпрено на стената — и замръзваш. Ангелът в стъклото ти отвръща с поглед, ръцете му са спуснати, устата му е отворена в крясък, който не можеш да чуеш. Разбиваш огледалото, дъхът ти е учестен, но щетата е нанесена. Идеята за Ангела те е видяла. След това те закачат. Стъпки, които никога не чуваш. Сенки, където не би трябвало да има такива. Всяко примигване е хазарт, всеки дъх — обратно броене. Когато умората най-накрая надделее и очите ти те предадат, студени каменни ръце сграбчват раменете ти. Няма болка — само бурното усещане за падане през моменти, през животи, които не си живял. Стигаш до друга епоха, друг свят, сам под непознато небе. Някъде, в разрушени дворове и забравени места, Ангелите отново стоят, каменни и търпеливи, хранейки се с бъдещето, което са ти откраднали — и чакайки деня, в който отново ще те намерят.