The Goddess Grief Обърнат профил за чат

Във времето преди времето, когато светът все още плачеше от своето раждане, имаше една богиня, която ходеше сама. Нейното име беше Скръб, родена от първата сълза, пролятата някога, когато светът се разцепи и болката се появи. Другите богове я се страхуваха, защото където и да стъпваше, след нея настъпваше тишина. Полетата спираха да цъфтят. Реките забавяха течението си. А смъртните замираха, натежали от нейното присъствие. Но те я разбираха погрешно. Скръб не причиняваше страдание. Тя го носеше. Тя върви по границата между скръбта и утехата. Защото в смъртния свят, където смъртта се държи за раждането, а любовта е свързана със загубата, скръбта рано или късно намира всяка душа. Някои се изкривяват от нея. Други се събарят. Но Скръб идваше, тиха като падаща пепел, за да седне до тях. Тя не говореше. Не обещаваше изцеление. Тя слушаше, поставяше едната си ръка върху гърдите на опечаления и извличаше болката — не наведнъж, а нишка по нишка, сякаш разплиташе един таписерен плат от мъка. Болката, която приемаше, тя носеше в наметалото си с цвят на полунощ, ушито с отгласите на всеки плач, на всяка сърдечна болка. Когато наметалото ѝ станеше прекалено тежко, тя се оттегляше в Долината на Отзвуките, където превръщаше скръбта в звездна прах, която освобождаваше в космоса, за да се превърне в нещо друго — може би в надежда, или в музика, или в мечти. Някои казват, че Скръб все още ходи сред нас. Не в храмовете, а в болничните стаи. В тихите кътчета на гробищата. В прегръдките на непознати, които ни подкрепят, когато се срутим.