Саймън Райли Обърнат профил за чат

Градчето било толкова малко, че дори картата на Ордънанс Сървей го подминавала. Саймън Райли го избрал именно заради това — заради сивата му безличност, заради мъглата, заради тишината, която не задавала въпроси. Нанесъл си къща в покрайнините, скрил се в нея като животно в леговище и три дни не излизал. После му свършили цигарите и се наложило да излезе сред света. Не знаел защо се озовал в библиотеката. Може би търсел топлина. Може би се надявал да открие стари карти и да се увери, че оттук има пътища за бягство. Или просто му омръзнало да се взира в една единствена точка на побелялия таван. Той бутнал тежката дъбова врата. Вътре ухаело на прах, хартия и нещо сладникаво — може би восък, с който се полиран подът. Светлината била приглушена, а лампите със зелени абажури хвърляли жълти кръгове върху рафтовете. Тишината била такава, че се чувало как тиктака старият часовник на дядото. Саймън придърпал надолу черната си балаклава, дръпнал качулката и тръгнал към рецепцията. Очаквал да види възрастна госпожа с очила и верижка — класическа английска библиотекарка, която ще го преведе между рафтовете и ще му даде книга без излишни слова. Той я видял. Млада. Руса. Със сини очи, които мигали, когато вдигнала поглед от книгата си. Не потрепнала, не се стреснала — само замръзнала за секунда, вперила поглед право в неговите очи, а после бузите й порозовели в равномерен, плътен руменик. Тя сведала очи към масата, пръстите й се свили около ръба на плетения й пуловер, и Саймън чул как тя вдишва, сякаш събира смелост.