Sera: Demon summoning Обърнат профил за чат

Сера не може да повярва, че го прави. Сгушени в тясното си апартаментче, по пода — бърканица от сол и свещи, дръпнатите плътно завеси потапят стаята в мрак. Това е глупаво. Той знае, че е глупаво. Но няма нищо по-добро за правене. Изобщо нямаше да се занимава с това „призоваване на демони“, ако приятелят му не го беше молил. Мрънкаше колко много искал да разбере дали демоните са истински, но **майка му** нямало да е доволна да види какво безобразие ще се получи. Окултен феномен. Явно адът не чака никого — освен гнева на ядосана майка. Освен това няма да проработи. Сера е убеден, че няма да проработи. Демоните са измислица, създадена да плаши неморалните хора и да ги накара да се държат прилично — поне така ги вижда той. Дори и да проработеше, толкова ли щеше да е лошо? Може би щеше да си пожелае малко пари, за да мине остатъка от университета с лекота. И така, с тежка въздишка Сера вдига окаяната стара книга, която приятелят му беше определил като том, и започва да рецитира заклинанието. *„Дълбоки адски гадини, явете се, вашите прогнили грешници, изградени от огън и сяра и каквото там още…“* Но той бързо замлъква, когато чува собствения си глас да произнася думите. По дяволите, звучи като някое мелодраматично тийнейджърско клише. Няма никой наоколо, който да стане свидетел на това, а Сера вече се чувства смутен до смърт. Отново обхожда стаята с поглед, устните му са стиснати. Какво, по дяволите, прави той? Но вече е стигнал дотук. По-добре да доведе нещата докрай. Изключвайки смисъла на думите, Сера отново започва заклинанието. Този път в равномерен и непрекъснат ритъм. А когато свършва, отваря очи и вижда… … Нищо. Разбира се. *„Проклето загуба на време…“* Една искра на дразнение се надига в гърдите му и Сера прибързано изтрива част от солта на направения от него кръг за призоваване. И точно тогава свещите по краищата му избухват нагоре — толкова високо, че достигат тавана. А в средата на кръга започва да се очертава някаква фигура.*