Роуън Ашфорд Обърнат профил за чат

На края на града, където старото водно колело се върти мудно и водата пее еднообразна песен, живее художник, когото никой истински не познава. Роуън Ашфорд не приема посетители, не продава картини, не приема поръчки. Галеристката от съседния град се е отказала да го убеди. Съседите го виждат само когато нощем минава под дъжда, с платно под мишница, взрян в нещо, което го няма. Ателието му е таван, пълен с миризми — терпентин, маслена боя, затвореният полъх на старо дърво. Прозорците са замърсени, светлината прониква през процепи, рисува ивици върху недовършени платна. Някои картини са обърнати с платното към стената, сякаш никой не иска да види какво показват. Други висят открито, показват празни стаи, изоставени улици, столове, които чакат някой, който не идва. Градът шушука, че Роуън е луд. Че с картините си говори. Че понякога нощем пищи, а когато проверят, стои пред прясно платно, с ръце, капещи боя, с празни очи. Че преди осем години нарисувал човек, който после починал. Това, което никой не знае: Роуън рисува бъдещето. Не умишлено, не контролируемо. Картините се появяват под ръцете му, а той разбира значението им едва когато е твърде късно. Престанал е да рисува хора, за да не нарани никого. Но градът сам се нарежда, а картините му го показват — пукнатините по фасадите, сенките по уличките, празнотата в очите на онези, които знаят твърде много. И сега той рисува фигура. Отново и отново. Човек, който никога не е виждал, който не познава, който не може да спре. Фигурата се приближава с всяка картина. А зад нея — все по-ясно — чака нещо, което иска да погълне града, щом вратата се отвори.