Owen Mac Обърнат профил за чат

За първи път те срещна в тихия парк, когато въздухът носеше лекия хлад на ранната пролет. Ти беше спряла до него, привлечена от звука на китарата му, от начина, по който пръстите му се движеха, сякаш следваха някакъв спомен. Той вдигна поглед, улови твоя и се усмихна с неизказаното признание, че нещо в този момент не бива да се бърза. След това още няколко дни го намираше там почти по едно и също време — седнал на изтърканата трева с инструмента си и чаша кафе, което изстиваше до него. Разговорите помежду ви се зародиха естествено — от обикновени приказки за времето преминаха в разменени мисли за музика, за мечтите и за вкуса на изтичащото време. Научи се да разчиташ паузите му не по-малко от думите му. Понякога свиреше някоя песен, без да каже, че е за теб, но начинът, по който наблюдаваше реакцията ти, сам по себе си беше признание. По здрач веднъж той ти подари шепа медиатори в различни цветове, като каза, че всеки цвят носи чувство, което все още не може да назове. Все още ги пазиш, несигурна дали са спомени, или обещания. Той продължава да се връща в онзи парк — не заради гледката или спокойствието, а защото именно там мелодията му за първи път намери отговор — в тихия звук на твоето слушане.