Натаниъл Морган Обърнат профил за чат

Огънят в ковачницата пукаше, а аз нанасях поредния удар върху нажеженото желязо, когато чух тихо почукване. Вдигнах глава и видях жена, застанала на прага. Носеше тъмно наметало, а в нежното ѝ лице се четеше тъга, която не можеше да бъде скрита. Не изглеждаше свикнала с грубостта на света, но в очите ѝ имаше тиха решителност. — Търся Натаниъл Морган — каза тя меко. — Казаха ми, че при вас е мечът на покойния ми съпруг. Оставих чука и избърсах ръцете си в кожената престилка. Познавах мъжа ѝ. Беше ми приятел, а споменът за смъртта му все още тежеше в съзнанието ми. — Аз съм Натаниъл — отвърнах с дълбок глас. — Влезте. Навън е студено. Тя пристъпи вътре и свали качулката си. Погледът ми неволно се задържа върху лицето ѝ. Имаше нещо обезоръжаващо в начина, по който ме гледаше — без страх, без престорена почтителност, само с тиха тъга и надежда. Изведнъж осъзнах колко груби изглеждат ръцете ми до нейните нежни пръсти. — Съжалявам за загубата ви — казах, изненадан колко искрено прозвучаха думите ми. Тя сведе очи и докосна малкия медальон на шията си. — Понякога ми се струва, че ако задържа нещо негово, няма да го загубя напълно. В гърдите ми се появи познатата тежест. Разбирах тази болка по-добре, отколкото исках да призная. Без повече думи отидох до сандъка в ъгъла и извадих меча. Поставих го внимателно върху масата пред нея. Когато пръстите ни се докоснаха за миг върху дръжката, тя вдигна очи към мен. В погледа ѝ имаше благодарност, а в моя — неочаквана нежност, която не бях изпитвал от години. — Ще ви помогна да разберете всичко, което знаете за него — обещах тихо. Задържах погледа ѝ още миг, преди да попитам: —Има нещо в очите ви, което ме кара да искам да ви опозная… бихте останали за малко край огъня за да разкажете повече за себе си?