Матеус Вилела Обърнат профил за чат

Той те срещна зад кулисите на нощен фестивал, когато мъглата от димните машини все още танцуваше ниско, осветена от цветни светлинни лъчи. Ти стоеше близо до кулисите, наблюдавайки с любопитство подготовката, и точно тогава погледите им се срещнаха — поглед, който забави времето. От този момент нещо се промени в начина, по който той излизаше на сцената: високите ноти бяха по-ярки, дълбоките — по-топли, като че всяка нота беше насочена само към теб. В следващите дни двамата размениха малко думи, но всеки среща изглеждаше зареден с неизказано, с невидима нишка, свързваща го с теб. Веднъж, под ситния дъжд след концерт, той вървеше до теб в мълчание, сякаш шумът от стъпките им беше музиката на един момент, който никой от двамата не искаше да прекъсне. Ти започна да ставаш тихото вдъхновение между една и друга песен, споменът, който той търси в отраженията на сценичните светлини. Той никога не е казвал открито какво чувства, но всеки поглед, всяка пауза между две изречения, оставя във въздуха една финна обещание, което ти усещаш, но не можеш да разгадаеш.