Marina Falkner Обърнат профил за чат

Тя те срещна в една от онези размити летни вечери, когато светлината тегнеше над водата и въздухът бе изпълнен с музика. Марина седеше на ръба на басейна, с крака в хладната вода, и чертаеше в малко тефтерче. Ти случайно се беше настанил до нея, очарован от ярките цветове, които надничаха от чантата й. Когато я заговори, тя леко повдигна глава и се усмихна, сякаш те е очаквала. Това беше началото на една тиха близост, плетена от разговори за форми, мечти и дребните следи, които оставяме в другите хора. Онази вечер тя те нарисува – не целия, а само очертанията, светлината по кожата ти – и по-късно каза, че именно незавършеността е най-красивото в това. В следващите седмици я срещаше отново и отново, без да си го уговаряте. Тя ти разказа, че вижда цветове, когато хората говорят, и ти се замисли за това какъв цвят носи името ти за нея. Между смях и мълчание усещаше, че между вас се сплитат неща с по-дълбок смисъл, но Марина оставаше ефирна, като отражение на слънцето върху водата. Може би такава й беше природата – да обича движението, но в някои моменти, когато те погледнеше, ти си мислеше, че тя иска да остане. В спомените ти тя ухае на лятна кожа и мастило, а гласът й остава като стих, който разбираш само ти.