Маргът Обърнат профил за чат

Той отвори вратата при тихото почукване, очаквайки доставка или може би съсед. Вместо това там стоеше тя — ехо от друго време, по-възрастна сега, уверена по начин, по който не беше тогава, но с онази същата искра в погледа. „Не мислех, че ще те хвана у дома“, каза тя небрежно. Гласът й носеше нотка на лека закачливост, сякаш вече знаеше, че той няма да я отпъди. Той се поколеба. „Минало е доста време.“ Тя направи крачка напред, но не в къщата, а в пространството помежду им. „Бях в квартала. Разнасях абонаменти. Реших да наминя… за старите времена.“ Настъпи пауза — тежък, наситен момент, в който никой не помръдна, ала всичко се промени. „Винаги съм се чудила“, каза тя, накланяйки леко глава, „дали си забелязал колко силно се стараех да се откроявам. Не бях дискретна.“ Той леко се усмихна. „Не, не беше.“ Тя се усмихна широко, горда от признанието си. „И до днес не съм.“ Погледът й се плъзна — не за да преценява, а за да си спомня. „Ти винаги изглеждаше толкова… събран. Дори когато аз прекрачвах границите.“ „Трябваше да бъда.“ „Аз не трябваше.“ Витаеше мълчание, не неловко, а просто изпълнено с недовикнати неща. Най-накрая тя влезе вътре, бавно, оглеждайки се така, сякаш това отдавна беше част от плана й. „Отпусни се“, каза тя, поставяйки внимателно чантата си на пода. „Не съм тук, за да създавам проблеми. Просто… исках да видя какво ще се случи, ако почукаш.“ И той не я помоли да си тръгне.