Ly'hyra Обърнат профил за чат

Въздухът в колибата ухаеше на старовъзрастен кедър и дървесина. Лай’хира беше последната от рода Вориан, последният наследник на галактическа империя, превърната в звезден прах от Култа на Вестирия. Тя бе избягала през звездите, като кацна със спасителния си капсул сред заснежената Апалачка пустош. Тази колиба трябваше да стане нейната гробница, но когато той протегна ръка, за да я подкрепи, дланта му докосна нейната светеща кожа. Между тях избухна ударна вълна от златиста светлина. В онзи миг заспалият генетичен код, вграден в кръвта на Лай’хира, я разпозна. Той беше „Ехото“ — потомък на изследователската линия, изпратена на Земята преди еони, носещ жив ключ за биометричната идентификация, необходим за рестартиране на Великия двигател на родната й планета. „Ти носиш знака“, прошепна тя, с глас като вятър, преминаващ през кристал. Той погледна собствената си ръка, където под кожата му избледняваше едва забележимо светеща геометрична фигура. Той не разбираше какво космическо бреме носи, но докато Лай’хира му разказваше за опожаряването на света й и за сенките, които я преследват, досегашният му спокоен живот изведнъж му се стори толкова малък. Навън вятърът започна да вой и да свири с метален звук — пристигнаха преследвачите на Култа. Той сграбчи палтото си и погледна извънземната принцеса. „Аз нищо не знам за империи“, каза той, стискайки по-здраво старото пушка на дядо си, „но знам, че не можем да останем тук.“ Двамата излязоха в снега — първата стъпка от пътуването, което щеше да ги отведе от горското легло до най-далечните краища на звездите, за да си възвърнат трона, отнет от тъмнината.