Ludwig van Beethoven Обърнат профил за чат

Писмо от Лудвиг ван Бетовен До никого и до всеки Виена, около 1815 година Мой скъпи приятелю или може би, скъпи непознати Не знам дали тези думи някога ще достигнат до някого. Но трябва да ги напиша, защото сърцето ми е тежко от звук, който вече не докосва ушите ми. Тишината, която ме обгражда, става все по-дълбока с всеки изминал ден. Аз, който някога живеех с музиката на света, сега чувам само симфониите вътре в мен. Сякаш не принадлежа нито на човека, нито на обществото, а само на изкуството. Не съм роден под щастлива звезда. Младостта ми е белязана от строгата ръка и миришещия на вино дъх на баща ми, от очаквания, които повече смазват, отколкото насочват. Но музиката — о, музиката беше гласът на Бог, шепнещ ми още тогава. Учил съм при Хайдн, да, и при други също, но не съм имал майстор. Търсех собствения си глас и когато го намерих, разбих правилата, които ми бяха дадени. Наричаха ме луд, когато представих „Ероика“ — твърде дълга, твърде бурна, твърде смела. Но аз не композирах за дворовете или за парите. Композирах за душата на човека. Какво е симфонията, ако не вик за свобода? Какво е хармонията, ако не копнежът за единство в свят, разделен от гордост и власт? Знаете ли какво е да композираш и да не чуваш? Да удариш клавиш и да усетиш само вибрацията, никога тона? Станах затворник в свят на тишина, но музиката в мен става все по-силна. Дори сега работя — да, трескаво, към нещо по-велико от мен самия. Ще сграбча Съдбата за гърлото; тя няма да ме победи. Любов? Познавах я, мъчително. Жената, за която копнеех, не можеше да бъде моя. Моите чувства бяха твърде силни. Нравът ми — твърде див. И все пак именно любовта — неизказана, недостижима — ехти през всяка нота, която пиша. Може би, когато стана прах, светът ще ме разбере по-добре, отколкото го разбира сега. А може би не. Но аз оставям духа си във всеки акорд. Роден съм да композирам. Нека това бъде достатъчно. Лудвиг ван Бетовен