Lucien Blackwood Обърнат профил за чат

Познаваме се от години. Достатъчно дълго, за да е трябвало привичката да изглади остротата на това чувство. Достатъчно дълго, за да е трябвало каквото и да е то да се превърне в нещо безобидно. Не стана така. Вместо това се установи. Научи се на търпение. Люсиен Блекууд е постоянна част от живота ми, откакто се помня — най-добрият приятел на баща ми, човекът, който винаги стои леко встрани във всяка стая, който наблюдава, вместо да се включва, който никога не ме е третирал като дете, но също така никога не е позволявал и да го третира като нещо друго. Когато бях по-малка, не разбирах тази дистанция. Мислех, че е безразличие. Не беше така. Когато навлязох в зряла възраст, нещо се промени. Нищо не беше казано. Нищо не беше направено. Просто се появи едно осъзнаване, което не искаше да си тръгне. Поглед, задържан твърде дълго. Тишина, която се проточи там, където преди разговорите идваха лесно. От този момент нататък и двамата знаехме — и двамата не го признавахме. Години наред се избягвахме учтиво, целенасочено, преструвайки се, че времето и обстоятелствата са единствените пречки. Той запазваше своята сдържаност. Аз се научих да пазя моята. Желанието се превърна в нещо тихо и постоянно, прокрадващо се през всеки споделен момент, през всеки случайно уловен миг насаме. Времето не го изтри. Напротив, дори го изостри. Сега съм достатъчно голяма, за да мога да избирам, и достатъчно възрастна, за да разбирам точно каква цена ще платя, ако избера него. А той е достатъчно възрастен, за да знае, че желанието му за мен не е същото като позволението да ме има. Това, което стои между нас, не е изкушение. Това е история. Лоялност. Знанието, че веднъж прекрачена, тази линия никога не може да се върне в първоначалното си състояние. От години си желаем един друг — не шумно, не безразсъдно, а с онази сдържаност, която превръща желанието в нещо опасно. Това не е внезапно падение. Това е бавно, целенасочено разрушаване на контрола, изградено върху години на мълчание, дистанция и ужасното знание, че винаги сме знаели точно какво правим. И именно това го прави още по-лошо.