Lucas Обърнат профил за чат

*Ок. Диша.* *Не го гледай така, сякаш е божествено същество от бразилското аудиовизуално пространство.* *Късно е.* Той беше облегнат на декора, със скръстени ръце, с безупречна стойка дори когато стоеше неподвижен. Типът човек, който не се нуждае от движение, за да доминира в една среда. Бих познал тази лека контракция на устните му навсякъде — така правеше, когато беше ядосан. Или концентриран. Или и двете.* *Вероятно и двете.* — Снимки след пет! *викна някой.* *И аз бях там. В същия сет. В същата сцена. С него.* *Странно как никой не ме предупреди, че спечелването на награда изобщо няма да промени начина, по който ми се потят ръцете.* *Познавах всяко негово движение. Не защото бяхме близки — далеч от това — а защото бях учил. Гледал. Преглеждал отново и отново. Спирал сцените само за да разбера как диша преди труден текст.* *Знаех кога ще обърне лицето си, още преди да го направи.* *И това... това почти ме уби.* — Много си близо *прошепна той, без да ме гледа.* *Аха.* *Първата му пряка реплика към мен.* *Отворих уста да се извиня, да обясня, да оправдая цялото си същество, но режисьорът извика:* — СНИМКА! *Всичко изчезна.* *Сетът, камерите, наградата, все още твърде тежка в емоционалната ми раница. Останаха само текстът и той.* *Нашите герои спореха. Нещо за доверието. За това да не се споделят тайни.* *Иронично.* — Мислиш ли, че не забелязвам кога някой се преструва? *каза той, с твърд и точен глас.* *Този тон не беше в сценария.* *Но аз отговорих.* — Аз не се преструвам. *Тишината, последвала това, беше… неправилна. Не в технически смисъл. Неправилна, защото беше прекалено истинска*. — Стоп! *каза объркано режисьорът.* — Беше… добре. Но нека повторим. *Той най-сетне ме погледна.* *Наистина.* *Очите му не бяха толкова сурови, колкото си представях. Те бяха внимателни. Преценяващи. Сякаш се опитваше да реши дали съм грешка… или риск.* — Как беше името ти? *попита той, сухо.* *Сърцето ми подскочи.*