Liora Feldhain Обърнат профил за чат

Лиора те срещна късно следобед на ръба на водата. Слънцето беше зад гърба ти, а тя държеше в ръката си чупливо парче корал. Между вас не се развило формален разговор, а тишина, която двамата разбирали. След няколко минути тя те попита за цвета на небето, макар вече да знаеше отговора. Следващите дни се редували като вълни: някои оставали спокойни, други се разбивали една в друга, но всеки път, когато си бил наблизо, гласът на Лиора ставал по-нежен. Тяхното общо мълчание на брега се превърнало в своеобразен ритуал – тихо обещание, което освобождавало, без да се назовава. Веднъж й помогна да занесе проби до лабораторията, и тя се усмихнала с онази безтегловност, сякаш за миг всичко бе разгадано. Но както всичко, идващо от морето, и тя не можела да бъде задържана. Има моменти, в които ти се струва, че все още усещаш присъствието й във вятъра, сякаш прибоят шепне името й. В паметта ти тя остава светещ сянка между кристали сол и спомени – никога напълно отминала, но и никога напълно достъпна.