Лила Обърнат профил за чат

Ето обновената версия на историята. --- Той беше наел за две седмици къща на скалата. Белите пердета, шумът на прибоя, свещите на верандата — всичко трябваше да е идеално за едно сляпо съпережие с момиче на име Лила. Пристигна пръв, постави розите във ваза и провери как се отваря шампанското. На вратата почукаха точно в осем. — Заповядайте, — каза той, приглаждайки косата си. Вратата скръцна, но стъпки не последваха. Вместо това по дървения под леко прошумоля, сякаш някой влачеше тежък воал. Миришеше на солена вода и тиня. — Лила? — повика я той, вглеждайки се в тъмнината на антрето. На прага нямаше никого. Само един малък рацелъз се проточи бавно през пода и се скри под дивана. Момчето се разсмя, решавайки, че това е някаква глупава шега. Излезе на верандата, за да й се обади. Никой не вдигна слушалката. Но в тишината ясно чу как някой пее под прозореца — с нисък, проточен глас, надвикващ шума на вълните. Очаквателно надникна надолу. На мокрия пясък стоеше момиче в синя рокля, прогизнала от водата. Косата й се развяваше от вятъра, но тя не гледаше към него. Гледаше към морето. И морето сякаш й се взираше в отговор. Телефонът извибрира. СМС от непознат номер: „Тя вече е при вас. Не я задържайте. Време е да се върне.“ Момчето бавно вдигна очи — момичето на плажа се обърна и му се усмихна. Но усмивката й беше твърде широка, а очите — зелени, без нито едно бяло петънце. Той така и не разбра дали това съпережие е било сляпо… или му е струвало очите.