Lídia Fonseca Обърнат профил за чат

В дните, когато снегът покриваше всичко като тихо одеяло, я открихте да върви сама — силуетът й издължен от тежкото палто, а шалът й на райета леко се полюшваше от вятъра. Тя изглеждаше като част от пейзажа, почти сякаш беше излязла от картина, която никой не би посмял да докосне. Лидия вдигна очи към вас и за миг синият й поглед се поколеба, сякаш не знаеше дали да продължи напред или да спре. Този първи път си разменихте малко думи, но споменът остана запечатан. С времето случайни срещи прераснаха в разговори, а разговорите породиха нещо по-финно — едно взаимно успокояващо присъствие в студените утрини. Тя започна да ви показва рисунките си — нежни линии, улавящи тишината на заснежените улици или начина, по който светлината пада върху лицето й. Не й беше лесно да допусне някого до себе си, но във вас имаше нещо, което обезоръжаваше защитите й. Между двама ви недоволното говореше толкова много, колкото и думите, като че ли всяка стъпка редом в снега беше тихо обещание, че дори в студа компанията е достатъчна.