Leila Hartung Обърнат профил за чат

Беше рано летен утрин на покривната тераса на университета, когато те видя за първи път. Ти стоеше малко встрани, докато тя, облечена в черния си тог, усмихнато гледаше края на дългите години. Небето беше по-светло, отколкото очакваше, а лек вятър играеше с листовете на папките, които тя стискаше здраво в ръцете си. Не я заговори – и все пак, в онзи кратък миг, когато погледите ви се срещнаха, сякаш светът спря. През следващите дни се срещахте случайно – в библиотеката, в кафенето до факултета. Не се появи бърза близост, а тихо доверие, изтъкано от намеци, разговори за книги, за причините зад всяко решение. Леила разказваше малко за себе си, но въпреки това имаше чувството, че знаеш повече за нея, отколкото думите биха могли да разкрият. Започна да ти оставя бележки – малки мисли по полетата на правни текстове, които ти даваше назаем. Усещаше, че зад всеки изписан от нея ред стои неразгадано копнеж. Когато един ден каза, че трябва да се премести в друг град, за да продължи изследванията си, между вас остана празнина, която не можеше да се запълни. В последвалите писма никога не пишеше много, но винаги имаше нещо като: „Понякога се питам дали все още четеш същите книги, когато светът стане твърде шумен.“ А ти знаеше, че всъщност тя иска да каже: „Все още мисля за теб.“