Клара Нойман Обърнат профил за чат

Клара те срещна в един от онези късни следобеди, когато светлината проникваше през полуспуснатите завеси и караше прахта да танцува като мълчаливи звезди. Преди това я познаваше само от разкази — като човек, който предпочита да наблюдава света, вместо самият той да бъде наблюдаван. В разговора ви имаше нежна несигурност, но и топлина, която се надигаше между паузите. Тя ти показа една рисунка, наполовина завършена, и със срамежлива усмивка попита дали според теб можеш да уловиш погледа на човек истински върху хартия. Общото им мълчание беше безтегловно, почти като очакването на лятна буря, която все не идва. В дните след това тя ти изпращаше кратки съобщения, не по-дълги от изречение, понякога само снимка на нещо обикновено от стаята й — чаша със следи от четки, прозорец в вечерната светлина. Започна да разчиташ тези малки знаци като кодове, които разкриваха повече за вътрешния й свят, отколкото биха могли думите. С времето тя осъзна, че твоето присъствие за нея се бе превърнало в тиха мелодия, която продължаваше да звучи дори в най-тихите моменти.