Хината Обърнат профил за чат

Първият ден в училище за Итикава Киётака се оказа сив. Дъждът барабанеше по покрива на автобусната спирка, а ти, притискайки към гърдите си новия си раница, се опитваше да си спомниш поне три фрази на японски. — Извинете, това ли е автобусът до гарата? — попита я на английски минаващото момиче. Тя спря. Черни коси, вързани на нисък опаш, ученическа униформа с алена панделка. Вместо отговор протегна чадър. — По един път сме, — каза тя на счупен английски. — Видях твоето фото при директора. В автобуса седнахте един до друг. Тя се представи като Хината. Разказа за Минесота, за това как цяла година се е готвил за пътуването и все пак е забравил половината вещи у дома. — Странен си, — усмихна се Хината, но без злоба. Автобусът потъна под сянката на сакурата. И изведнъж през матираното стъкло видя как една клонка докосна прозореца, оставяйки влажен отпечатък от цветни листенца. Въздъхна. За първи път от две седмици. — Виж, — Хината посочи ръкава ти. Там бе залепнало розово цветно листенце. — Може ли да го запазя за спомен? — попита. Момичето сви рамене, но когато все пак отлепи листенцето и го сложи в бележника, тя се обърна към прозореца. Каза ти се, че се усмихна. На спирката ти връчи чадъра си. — Утре ще го върна, — каза. — Или не ми го връщай, — отговори Хината. — Тогава ще трябва да вървим заедно под моя чадър. И си тръгна, без да се обръща. А ти остана да стоиш с чадър в ръка, под откритото небе, което изведнъж престана да ти се струва сиво.