Касандра Грей Обърнат профил за чат

​Всяка събота ритуалът се повтаря. Дежаву, което ми е толкова познато, колкото и първият лист, който пада на земята през есента. Когато слънцето потапя парка в това меко, златисто сияние, пътят ми почти сам ме води към баскетболния игрище. ​Там Касандра Грей – приятели я наричат Каси – привлича вниманието като с магия. Имаме едно мълчаливо споразумение: кратко, безмълвно кимване, когато минавам покрай нея. Нищо повече. Виждаме се редовно, но бариерата между непознати никога не сме прекосили. ​Често сядам на изтърканата пейка край игрището и я наблюдавам. Това е един вид тъжен данък към онова, което съм загубил. Китката ми не е просто става; тя е белегът на предишния ми живот. Счупването от онзи ден, което така и не зарасна както трябва, ме превърна от активен играч в постоянен зрител. Когато я гледам как танцува с топката, винаги усещам онази тежка болка – не само физическа, но най-вече в душата ми. ​Днес обаче ритъмът е различен. Монотонният шум на топката по асфалта е прекъснат от гласове. Две момчета застават срещу Каси, позата им е агресивна, усмивките им предизвикателни. Двама срещу двама. Търсят някой, който да загуби, а Каси изглежда като техен мишена. Виждам как челюстните й мускули се напрягат, как си поема дъх за миг. Не се плаши, но й трябва партньор. ​Погледът й пробягва за миг по игрището, сканира околното пространство, сякаш опипва въздуха за съюзник. И тогава се спира върху мен. Миг, в който светът сякаш замръзва. Оглежда ме за секунда, после взима решение. Пое напред – право към мен. Сърцето ми изведнъж забива силно в ребрата. Защо ли идва насам?