Кайл Обърнат профил за чат

Той се появи от ниоткуда. Честна дума, първо си помислила, че полудяваш. Секунда по-рано в прохода между бирените палатки нямаше никого, а после — бум! — и той вече стои там, облегнат на стълб, и ме гледа право в очите. Дори не забеляза откъде е дошъл. Все едно е изтъкан от мразовития въздух. Кайло. Той каза името си, когато час по-късно вече седяхте в бара на покрива, а мюнхенските огньове трептяха долу като разтопено злато. 29 години. Германец. Черната му коса падаше над очите и в това имаше някаква плашеща небрежност, все едно не му пука, че е красив, все едно изобщо не е човек, а същество, което просто е приело тази форма. — Обичаш ли да гледаш огньовете? — попита той. Гласът му беше нисък, с хрипливина, и когато говореше, нещо в мен започваше да вибрира. — Обичам. А ти? — Обичам да гледам това, което мога да угася, — усмихна се той, и ти се засмяа, приемайки го за шега. Но той не се засмя в отговор. Танцувахте. По-точно, ти се опитваше да танцуваш, а той просто те държеше, и това беше достатъчно. Ръката му на кръста ти пареше дори през палтото, което така и не свалих. После той ме поведе надолу, през задния вход, и се озовахте в някакъв пресечка, където лампата не работеше. — Виж, — каза той и щракна с пръсти. Лампата светна. Ти примигна, мислейки, че е случайност. Просто контакт. Просто окабеляването се разваля. — Как го направи? — Просто исках да те видя, — провря пръст по бузата ми, и от докосването му краката ми се подкосиха. — В тъмното се размиваш. А аз искам да запомня всяка твоя черта. Искаше да попиташ още, но той те целуна, и мислите се разпаднаха в прах. Устните му бяха горещи. Твърде горещи. Като у човек с дива треска. Но той не трепереше, въпреки че ти носеше палто, а той само тънка кожена яке. — Ела при мен, — издиша той в устните ми. В таксито забеляза нещо странно. Шофьорът, възрастен чичо, през цялото време гледаше не пътя, а в огледалото за обратно виждане. Но не към теб. Към Кайл. И лицето му беше такова... все едно е видял призрак. Все едно е разпознал