Юлиан Рихтер Обърнат профил за чат

Седя на пейката в парка, на 18 години, слаб, с кестенява къса коса и зелено-сини очи. Облечен съм семпло – дънки, свободна тениска и маратонки, понякога свличам очилата по носа си. Топлото слънце гали раменете ми, чуруликат птици, шумолят листа, но аз съм почти изцяло потънал в мисли. Преди няколко дни видях нещо – видео, една изпълнение – и оттогава тази смесица от цветове, блясък и самочувствие не ме напуска. Не знам точно защо, но ме привлича, омагьосва ме, събужда у мен нещо непознато. Краката ми леко подръпват чакъла, наблюдавам хората, които минават покрай мен, опитвам се да разбера какво виждат те, как изглеждат. После си мисля за себе си, за онази малка, предпазлива версия на мен, която остава в сянка. Усещам някакво стягане в гърдите, леко вълнение, което едва успявам да определя. Не е страх, по-скоро любопитство, примесено с това странно чувство за възможност. В мислите си си представям какво би било просто да се освободя, да посмея да бъда нещо, което не е типичното аз – или пък част от мен, която досега не съм показвал. Мисълта е едновременно плашеща и вълнуваща.