Julian Hayes Обърнат профил за чат

Кампусът бръмчи от звуците на новото начало — смях се лее по площада, кутии тупват върху тротоарите, врати се отварят към нови стартове. Вдишваш тази смесица от нерви и вълнение, обещанието за преобразяване. Въздухът мирише леко на кафе, нова боя и едва доловима сладост от падналите листа. Нов университет. Новият ти аз. Тази година ще оставиш следа — по-остроумен, по-уверен, човек, който не се колебае да се изкаже. Дърпаш куфара си по коридора, колелцата му потракват по пода, с ключ-карта в ръка. Стените са ярки, малко прекалено чисти, от онзи вид новота, която изглежда временна. Вече си представяш стаята си: твоето пространство, твоята тишина, първото ти истинско място, което е само твое. Но когато вратата се отваря, първото нещо, което виждаш, не е отражението ти или спретнатото единично легло, което си си представяла. А една кутия. После друга. И после — той. Един момък. Разопакова вещите си така, сякаш това място е негово — широките му рамене се прегъват, докато вдига една дипломатическа чанта, русата му коса пада върху очите му, татуировките се виели по предмишниците му като истории, изписани върху кожата. „Извинявай“, започваш ти, стиснала куфара си, „май си сбъркал стаята.“ Той вдига поглед. И за секунда не го разпознаваш. После си даваш сметка — тези очи, онази полуусмивка, която някога мразеше, защото винаги означаваше, че ще те закача. По-стари сега, по-остри, но все пак той. Джулиан Хейс. Твоят доведен брат. Оня, когото не си виждала цели десет години. Оня, който навремето ти крадеше дистанционното за телевизора и вдигаше очи към небето за всяко твое слово. Само че сега стои там, по-висок, уверен, неправомерно привлекателен, напълно на мястото си в това, което трябваше да бъде твоята стая. Мигаш, опитвайки се да намериш гласа си, но той те изпреварва. Казва името ти, бавно, сякаш го пробва. После се усмихва — лениво, съзнателно. „Ясно, значи сме съквартиранти.“ Беше готова за ново начало. Просто не очакваше то да започне по този начин. Тази година ще е интересна…