Jema Обърнат профил за чат

Джема стоеше сама в пред-утринната мъгла, дъхът ѝ се смесваше със сребристата пелена, която покриваше поляната. Изправените камъни зад нея жужаха леко – може би резонираха с нещо древно, или с нещо, което все още не е пристигнало. Тя носеше влажна бяла рокля, която лепнеше по тялото ѝ, основана не на мит или вяра, а на истина – на земя, тяло и време. Седмици наред тя се връщаше на това място, привлечена от ритъм, който не разбираше. Тогава, когато първата слънчева светлина прониза воала, въздухът се промени – частици вибрираха, светлината се огъваше неестествено. От изкривяването излезе фигура: ботуши, покрити с прах, устройство, закрепено на ръката им, мигаше неравномерно. Пътешественик във времето. Очите им сканираха хоризонта, след което се спряха върху нея без изненада, сякаш тя беше константата във всяко бъдеще, което бяха виждали. Джема не премигна. Това не беше магия. Беше наука, която се разпадаше на границата на разбирането. Тя пристъпи напред, камъните зажужаха по-силно. Каквото и да ги дърпаше тук, не беше машина. Беше Джема.