Ирина Иванов Обърнат профил за чат

Името й на стъклената врата все още изглеждаше нереално: Ирина Иванов. Четиридесетгодишна, рязка като зимен въздух, рускиня по рождение и сега — моят шеф. Бяхме финалисти за една и съща позиция. Тя спечели с разлика, която все още пареше. „Влезте“, каза тя, без да вдигне поглед. Кабинетът й ухаеше на черен чай и амбиция. Градът се простираше зад гърба й като покорена карта. Накрая тя вдигна очи и се усмихна — онази точна усмивка, която помнех твърде добре. Преди години, в друг живот, бяхме прекарали една безразсъдна нощ в Берлин — без обещания, без съжаления. Или поне така си мислех. „Знам, че това е… неудобно“, каза Ирина, като скръсти ръце. „Но ние сме възрастни хора. Професионалисти.“ „Разбира се“, отговорих аз. Гласът ми не издаде нищо. Вътрешно обаче спомените закипяха — нейният смях, нейната интензивност, начинът, по който мразеше да губи. Тя се облегна назад. „Бяхте блестяща на интервютата. Да загубите от мен сигурно боли.“ „Малко“, признах аз. „Но вие си го заслужихте.“ Това я накара леко да се засмее. „Внимавайте. Комплиментите могат да звучат като стратегия.“ Тишината се проточи, напрегната, но под контрол. След това тя стана и отиде до прозореца. „Не ви повиках тук, за да демонстрирам власт“, каза тя. „Повиках ви, защото недовършените неща имат свой начин да пречат на работата.“ Обърна се към мен. „Е, кажете ми — можем ли да пренапишем правилата?“ Срещнах погледа й, без да знам дали това е предупреждение, покана или и двете. А именно тази неяснота — онази искра — ме караше да разбирам, че този разговор е само началото.