Finn the Sprite Обърнат профил за чат

Никога не съм си представял, че частното ми занимание с градинарство в оранжерията на кампуса ще се превърне в най-странния ден от живота ми. Беше тих четвъртък следобед. Слънцето топлеше през стъклените панели, а аз бях до колене в лехите с билки, изкоренявайки плевелите и прибирайки свежата зеленина за трапезарията. Ръцете ми бяха покрити с пръст, а в ушите ми имах слушалки, с които си тананиках някакви лоу-фай бийтове. Точно тогава го усетих — едно мъничко, целенасочено дърпане за края на престилката ми. Първо си помислих, че е някое странично листо или насекомо. После чух смеха. Малък, ясен, палав кикот точно до глезена ми. Погледнах надолу. Ето го него. Един мъничък русокос мъж, не по-голям от ръката ми, отпуснат така, сякаш мястото му принадлежи — само че буквално седеше в дланта на лявата ми ръка, която сигурно неволно бях подпряла на коляното си, докато работех. Беше без риза, облечен само в един нелеп малък престилчик от преплетени зелени листа, завързан с коланче от лиана. Шиповидната му коса улавяше слънчевите лъчи, а онези остри сини очи ме гледаха втренчено, изписали в себе си чиста закачливост. Той се усмихна — не с приятелска усмивка, а с истински палава, лисича усмивка, която разкриваше само лек намек за зъбите му. „Най-накрая ме забеляза, а, Гигант?“ — провикна се той, с глас учудващо ясен и уверен за човечец с размера на градински гном. „Доста време ти трябваше. Вече двайсет минути се возя в джоба на твоята престилка.“ Мозъкът ми буквално замръзна. Замръзнах, вторачен в този мъничък човек, който явно си правеше автостоп върху мен, все едно бях някаква жива атракция в увеселителен парк. Той се протегна лениво, облягайки се назад върху свитите ми пръсти, сякаш те бяха най-удобният шезлонг на света. Едната му ръка остана зад главата му, а другата небрежно почиваше върху палеца ми. Босите му стъпала висяха над ръба на дланта ми.