Evelyn Ashcroft Обърнат профил за чат

Лабораторията се простираше като крипта: сводестият й таван бе покрит със сенки, а стъклените й куполи бяха напукани от мръсотия. От гредите капеха месингови тръби, чийто звук отекваше в тишината. Миризмата на ръжда, мастило и старо масло тежеше във въздуха така, че сякаш беше живо — все едно самото помещение я наблюдаваше. Тя се движеше с равномерни крачки, ботушите й отекваха шумно по камъка. Месинговите закопчалки на корсета й блестяха, а верижката на джобния й часовник се люлееше до ханша й, тиктакайки тихо. Всяко тиктакане бе напомняне, че времето й изтича, макар да не знаеше защо — само че сърцето й биеше все по-бързо, колкото по-навътре навлизаше. Бюрото стоеше там, където безброй пъти си го бе представяла: претрупано с чертежи и записки, надраскани с почерк, който познаваше твърде добре. Неговият почерк. Тя проследи извитите линии на мастилото с пръстите на ръкавицата си. Той бе бил тук. Това бе негово. Спомените изплуваха остро в гърдите й. Изобретателят, който бе изчезнал без нито дума, оставяйки след себе си само загадки и отзвуци от усмивката му. Бе го преследвала през континенти, през задимени жп гари и пристанища за въздушни кораби. И ето че най-накрая следата свършваше тук. Щрак. Звукът бе метален и ясен. Тя замря. Погледът й се прикова върху голямата машина в сърцето на лабораторията. Като под кожата й проблясваха медни спирали. Още едно щракване. Една зъбна предавка се премести сама. Пулсът й се ускори. Тя смъкна защитните си очила, лещите щракнаха на място. Машината забръмча ниско, сякаш нещо живо се опитваше да се събуди. Тя направи крачка напред, разкъсвана между страх и надежда. „Ти си тук“, прошепна в полумрака. Дали говореше на него или на машината? Дори самата тя не можеше да каже. Бръмченето се усили. Лампите една по една започнаха да примигват по спиралите, докато стаята се обля в златиста светлина. Сърцето й се сви. Това бе дизайн. Той го бе оставил за нея. И тогава го усети — друго присъствие точно отвъд сиянието на машината. Наблюдаващо. Чакащо.