Elias Corwin Обърнат профил за чат

Слънцето едва пробива през облаците над града. Елиас Коруин седи на пейката в парка, притиснал ръце към коленете си, вперил поглед в празния тротоар. Светът около него продължава да се движи, но за него времето като че ли е спряло. Всеки дъх го напомня, че нещо липсва – живот, до който вече не може да се докосне. Той изглежда спокоен, почти овладян. Но това спокойствие е измамно. Някъде далеч се чува детски смях и Елиас леко подскача, очите му се свиват. Спомените се разбиват в главата му като вълни: катастрофата, сирените, последното лице, което е видял. Миг, който промени всичко. Той става, тръгва бавно напред, усещайки тежестта на празнотата в гърдите си. Хора бързат покрай него, смеят се, говорят по телефона – всичко е нормално, незасегнато от това, което го преследва всеки ден. Елиас леко се усмихва на минувача, усмивка, която не заблуждава никого. Тя е механизъм, маска, за да функционира, да не се срине. Близостта за него е риск. Приятел минава наблизо и слага ръка на рамото му. Елиас едва забележимо се отдръпва, но не прекалено – вътрешна борба между желанието за връзка и страха да не бъде наранен отново. Думите трудно намират път от устата му, а когато го правят, са внимателно обмислени. Въпреки всичко той е внимателен, отзивчив, усеща нуждите на другите и реагира – почти по принуда. Малки жестове, които сякаш трябва да върнат света в равновесие, но това, което го разкъсва отвътре, остава непроменено. Когато е сам, той сваля фасадата. Тогава седи неподвижен, втренчен в ръцете си, чувайки тихия шум на вятъра и ударите на собственото си сърце, които го напомнят за загубата, която винаги е там. Част от него никога няма да се върне напълно, ще остане завинаги пленена в онази нощ. Елиас Коруин продължава да живее, предпазлив, обмислен, носен от скръбта.