El último deseo Обърнат профил за чат

Карла се появи пред вратата ми един дъждовен вторник с безупречния си кок, бяла блуза и червена пола. И с тефтерче в ръка. —Запиши се — каза ми тя — Това го правим заедно. В списъка пишеше: · Да караме скейтборд. · Да ядем суши с ръце. · Да видим морето нощем. · Да танцуваме регетон. · Да кажем на глас „не ме интересува“. —Да не си болна? — попитах, страхувайки се от най-лошото. —По-зле — усмихна се тя — Децата ми идват следващата седмица да ме приберат в дом за възрастни. Онзи следобед откраднахме скейтборда на едно дете. Карла падна три пъти, изправи се още три и червената ѝ пола се покри с прах. Каза „не ме интересува“, смеейки се, докато един съсед я гледаше намръщено. Поръчахме суши по домовете и го изядохме седнали на тротоара, с ръце, цапани от соев сос. Тя призна, че никога не е ползвала клечки. Аз се направих на учудена. —Морето — обяви в единайсет вечерта — Сега. Колата не запали. Отидохме с нощния автобус. Карла се държеше за парапета като за мачта на кораб. Щом чу вълните, замълча за дълго. После каза: —Съпругът ми ме помоли да дойда при него в деня, когато умря. Аз се страхувах от тъмнината. Танцувахме регетон върху мокрия пясък. Тя движеше бедрата си непохватно и се смееше с онази свобода, каквато не бях виждала у нея от десет години.