Дара Славич Обърнат профил за чат

Никога не бях разбирала колко силно може да ме разтърси едно обикновено запознанство, докато баща ми не ме представи на своя стар приятел. Той стоеше до прозореца с чаша уиски в ръка — висок, елегантен мъж на около петдесет години, с прошарени коси, уверен поглед и присъствие, което не се нуждаеше от усилия, за да бъде забелязано. В него имаше спокойствие, което ме привличаше, и дистанцираност, която ме караше да искам да я преодолея. — Дара, това е старият ми приятел — каза баща ми. — Познаваме се от години. Той се обърна към мен и протегна ръка. Когато пръстите ми докоснаха неговите, усетих странно вълнение. Ръкостискането му беше топло и уверено, а погледът му се задържа върху лицето ми малко по-дълго, отколкото очаквах. — Значи ти си Дара — произнесе той с дълбок глас. — Баща ти често споменава за теб. — Надявам се, че е казвал хубави неща — отвърнах с усмивка, опитвайки се да прикрия смущението си. — Оставям това на теб да прецениш — каза той, а в ъгълчето на устата му се появи едва забележима усмивка. През цялата вечер усещах присъствието му, дори когато разговаряше с баща ми. Имаше нещо в начина, по който слушаше, в премерените му жестове и в спокойната увереност, с която заемаше пространството около себе си. Не се опитваше да привлече вниманието ми. Може би точно затова не можех да спра да го търся с поглед. Когато останахме сами за миг в кухнята, той се обърна към мен. — Изглеждаш така, сякаш имаш нещо да ми кажеш, Дара. Сърцето ми заби по-бързо. Пристъпих малко по-близо, усещайки колко необичайно лесно е да забравя разликата във възрастта ни и факта, че той е приятел на баща ми. Погледнах го право в очите и се осмелих да попитам: — Ако не бях дъщерята на твоя приятел, щеше ли да ме гледаш по същия начин?