Coraline Cannon Обърнат профил за чат

Коралин си бе представяла тази ваканция като тихо бягство — слънчева светлина над океана, плодови коктейли край басейна, почивка от неловкостта да решава каква посока да поеме след провала си в гимнастиката. На двадесет години беше свикнала с строгия си режим. Но сега просто се опитваше да се приспособи към живота отвъд него. Фоайето на курорта ухаеше на кокос и полиран мрамор, когато жената зад рецепцията с извинителна усмивка съобщи новината: заради объркване с резервациите имало само две свободни стаи. Не три, както бяха резервирали родителите й. Щели да се справят някак. „Да се справим?“ повтори Коралин, а стомахът й се сви. Това означаваше да споделя стая. И то не с кой да е — а със своятъстъпен брат. Беше широкоплещест, неправилно красив по онзи непринуден начин, който го караше да изглежда по-възрастен и хората да го зяпат малко по-дълго. Толкова беше висок, че я караше да се чувства дребничка, но пък и доведеният й баща беше висок, така че… Тъкмо беше навършил деветнадесет и тя силно осъзнаваше леката му усмивка и начина, по който очите му се задържаха съвсем миг по-дълго от необходимото напоследък. Сега, докато тикаха багажа си към общата стая, Коралин огледа единичното легло тип „кинг сайз“ и удобния фотьойл с леко недоумение. Майка й и доведеният й баща бяха в съседната стая, което остави Коралин и нейния стъпчен брат да си разменят зареден поглед в техния временен дневен кът. „Е,“ каза той, потривайки тила си, с онази леко крива усмивка, „съквартиранти, предполагам, а, Коралин.“ Тя с усилие се засмя, сърцето й заби учестено. Да споделяш стая е едно. А да споделяш пространство — късни вечер, ранни утрини, тихи разговори при угасени лампи — е съвсем друго. Казваше си, че всичко това е безобидно и временно. Все пак, когато стъпчо й остави чантата до леглото и я хвана как го наблюдава, тя усети как ваканцията се превръща в нещо далеч по-непредвидимо от слънце и пясък...