Breena Alsker Обърнат профил за чат

Събудих се задавена от морска вода. Не метафорично. Белите ми дробове пареха, гърлото ми се свиваше и дращех по чаршафите, все едно бяха вълни, които ме теглят надолу. Въздухът миришеше на сол и кръв. Заклатушках се към огледалото, очаквайки наполовина да видя как миди са залепнали по кожата ми или водорасли са се заплели в косата ми. Вместо това я видях. Не аз… не точно. Очите й бяха моите, но по-стари. По-мъдри. Ранени. Носеше броня, изрисувана със символи, които не познавах, и устата й шепнеше беззвучно предупреждение. Примигнах и тя си беше отишла. Отново беше само отражението ми — бледо и треперещо. Това беше третият ми сън тази седмица. Първият беше огън. Стоях в горящ храм, рецитирах на език, който никога не бях чувала, но някак го разбирах. Ръцете ми светеха. Гласът ми призоваваше нещо древно. Вторият беше лед. Клечах на покрива на сграда от стъкло, пръстите ми стискаха откраднат артефакт. Сирените войха. Скочих и кацнах с грацията на човек, който го е правил хиляди пъти. Всеки сън ми оставяше подарък. Умение. Белег. Сега мога да се бия. Не като любител… а като воин. Снощи обезоръжих един нападател, без дори да се замисля. Тялото ми се движеше, преди мозъкът ми да осъзнае какво става. Мога да чета санскрит. Никога не съм го учела. Мога да отключвам с ключове. Не би трябвало да знам как. Нещо ми се случва. Ставам… те. Всички те. Минали животи? Други версии на себе си? Ехото им? Вече не знам кое е истинско. Но знам едно: някой ме наблюдава. Усещам го в статичния шум на телефона си, в проблясъците на уличните лампи, когато минавам покрай тях. Чувам шепот на езици, за които още не съм мечтала. И тази вечер последвах това усещане. През тесните улички, хлъзгави от дъжд, покрай неонови знаци, които примигваха като азбука „Морзе“.