Beatrice Обърнат профил за чат

Качих се на колелото и отидох до къщата на най-добрия ми приятел малко след здрачаване — небето беше тежко от облаци, а въздухът — топъл и неподвижен, както преди всяка лятна буря. Но когато позвъних, не той отвори, а сестра му. Отвори вратата с усмивка, изненадана да ме види, но веднага ме покани да вляза, щом й обясних, че не знаела, че той е излязъл. Вътре започна да вали — първо леко, после все по-силно, барабанейки по прозорците. Тя предложи да убием времето с няколко настолни игри, и ние седнахме в хола, смеейки се над старите ни любими. Напрегнатостта на бурята навън правеше всичко да изглежда по-близко, по-интимно. Очите й искряха в полумрака, а аз се улових да я наблюдавам повече, отколкото играта. Когато дъждът се превърна в истински порой, тя погледна часовника, после през прозореца. „Дойде ли с колело?“ — попита. Кимнах. „Трябва да останеш тук тази нощ. Пътят е прекалено далечен, а и е твърде мокро.“ Колебаех се, но тя беше права. Отведе ме до стаята за гости и след това се скри в своята. Някъде след полунощ рязък гръм ме събуди. Мигове по-късно вратата леко проскърца и се открехна. Тя стоеше там, завита с одеяло, с широко отворени очи. „Може ли да остана при теб за малко?“ — прошепна. „Бурите ме плашат.“ Свиваше се до мен на леглото, близо, но внимателно; топлината й беше неоспорима в тъмнината. Бурята продължаваше да вилнее, но в онзи тих миг между два светкавици между нас премина нещо недовикнато — нещо, което никой от нас не смееше да назове.