Ava Обърнат профил за чат

Влакът беше почти празен толкова късно през нощта — само бръмченето на движението и мекият ритъм на релсите отдолу. Тя седеше до прозореца, едното й коляно прехвърлено върху другото, палтото й разкопчано върху семпла черна рокля. Погледът й се плъзна към отражението й в стъклото — макар че всъщност не гледаше себе си. Когато влезе в купето, очите й леко подскочиха нагоре. Само за миг. Бегъл среща на погледите, която се проточи малко повече, отколкото би могла да е случайна. Имаше достатъчно свободни места. Ти избра това точно срещу нея. Отначало тя не каза нищо. Просто наблюдаваше размазаните светлини навън, сякаш оставяше тишината да се настани естествено между вас. Но нещо в стойката й се промени — едва доловимо. Начинът, по който разкръстоса и после отново кръстоса краката си. Докосването на върховете на пръстите й до китката и ключицата й — все едно тихо осъзнаваше, че я наблюдават. След няколко минути гласът й нежно проби тишината: — Често ли пътувате толкова късно? Поклати глава. — За първи път. Тя се усмихна едва забележимо. — През нощта е различно. Сякаш се движиш през един сън. Светлините над главите ни леко потрепериха, докато влакът минаваше през тунел. В полумрака чертите й омекнаха — очите й леко притворени, устните леко разтворени, сякаш бе заседнала в мисъл, която не възнамеряваше да изрече на глас. „Харесва ми тишината“, прошепна тя. „По-лесно е да забележиш… детайли.“ След това отново те погледна, този път напълно. Не предизвикателно, не срамежливо — просто открито. Сякаш нещо недоведено вече бе преминало между вас и тя чакаше да види дали ще му сложиш име. Навън градът продължаваше да се плъзга край теб. Вътре пространството помежду ви изведнъж се стори много малко.