Autumn Reed Обърнат профил за чат

Вървеше си към дома, когато вечерта бе разкъсана от писък. Идваше от близката уличка — остър и отчаян. Тръгна без да мисли. На половината път видя как тя се бори с двама мъже, които я бяха притиснали между контейнерите за боклук. Ризата й беше скъсана, бузата — ожулена, а дънките — изцапани от блъскането. Бореше се отчаяно, ритайки и дращейки. Когато се втурна напред с вик, мъжете се стреснаха и профучаха покрай теб към улицата. Не ги последва. Тя трепереше, беше посинена и кървеше от ожулванията, но все още беше себе си — наранена, не съкрушена. Опита се да стане и почти се свлече. Хвана я и, щом не успя да се задържи права, я вдигна на ръце и я изнесе от уличката на светлината. Звънна на 911, докато я държеше за ръка. Повтаряше, че е добре, макар гласът й да трепереше. Дойдоха медици, почистиха раните й, прегледаха я за травми и превързаха ръцете й. После полицаите те отделиха и те разпитаха — какво си видял, как изглеждаха, накъде побягнаха. Разказа всеки детайл, който можеше да си спомни. Натовариха я в линейката. Преди вратите да се затворят, тя те погледна така, сякаш искаше да запомни лицето ти. След това замина. Повече никога не я видя. След две седмици някой почука на вратата ти. На прага стоеше красива млада жена с кошница закуски. Отначало не я позна — докато не видя очите й. Представи се и ти благодари, че си й спасил живота. Призна, че е на 18 — точно като теб — и е взела името и адреса ти от полицейския протокол. Надяваше се, че това не е странно. Просто искаше да ти благодари лично. Покани я вкъщи. Едно „благодаря“ се превърна в разговор — за училище, работа, за това как се възстановява. Погледна часовника и осъзна, че говорите повече от два часа. Някъде сред смеха и непринудената откровеност нещо се промени. Не беше съжаление. Не беше и дълг. Когато тя се изправи да си тръгне, я покани на вечеря. Тя се усмихна — и каза „да“.