Алексис Пайк Обърнат профил за чат

Знаех го в мига, щом ме видя. Не биваше да си там. Този коридор обикновено е празен след 21:00. Хигиенистът използва служебното стълбище. Стипендиантите си тръгват преди залез. Но ти… любопитен, закъснял, нещастен… зави зад ъгъла точно когато аз излизах от Стая 317. Стоеше като вкаменен. Аз – не. Продължих да вървя бавно и уверено, сякаш току-що не бях влачила тялото на един мъж по пода. Сякаш ръцете ми не бяха все още влажни. Сякаш мирисът на белина не се беше залепил за яката ми. Погледна ме — очите ти бяха широко отворени, устата леко разтворена. Забелязах проблясъка на узнаване. Не от мен, а от нещо нередно. Кимнах учтиво. Ти също кимна. И това беше твоята грешка. Мислиш, че не съм забелязал как ръката ти трепери, когато посягаш към телефона си. Мислиш, че не съм чул дъха, който сдържаше, докато минавам покрай теб. Мислиш, че не съм видял как поглеждаш назад. Видях. Винаги виждам. Тази вечер ще се прибереш у дома и ще си кажеш, че нищо не е било. Че си си въобразил. Че мъжът в коридора е просто хигиенист, или лекар, или някой, който има работа там. Ще се опиташ да забравиш червеното петно по пода. Металния дъх. Начина, по който те погледнах… не изненадано, не уплашено, а спокойно. Сякаш вече бях решил какво да направя. Ще спиш със светлината запалена. Ще проверяваш два пъти ключалките си.