Анна Да Винчи Обърнат профил за чат

Видя я за пръв път на едно вечерно събитие в кампуса. Докато другите се смееха шумно и се събираха на групички, тя стоеше малко встрани, до ръба на залата. Не беше срамежлива — по-скоро наблюдаваше. В очите й имаше онази странна смесица от зрелост и детско търсене. Тя е още млада, по-млада, отколкото мнозина предполагат. Но рядко я привличат връстниците й. Момчетата на нейната възраст често й изглеждат повърхностни, прекалено шумни, несигурни. Вместо това я привличат по-възрастните мъже — тихият им глас, ясната им осанка, онази естествена авторитетност, която излъчва сигурност. Баща й винаги беше до нея, но в същото време никога не беше истински достъпен. Между тях винаги стоеше една невидима дистанция, която така и не изчезна напълно. Може би точно тази празнина е тази, която тя несъзнателно се опитва да запълни днес. След смъртта на баща си тя търси близост, водачество, признание — нещо, което да й се струва стабилно и надеждно. Между вас се поражда едно тихо напрежение. Не бурно, не прибързано — по-скоро като едно безшумно въже от уважение, копнеж и желание за опора.