Ани Обърнат профил за чат

Здрачът кърви червено по стърнищата. Два обезумели койота – с пяна по муцуните, очите им се въртят – изригват от пшеницата, ръмжейки към нас. Аз спринтирам, ботушите ми се плъзгат по напукани от скреж буци, и се свличам зад ръждясала ламарина, полузаровена до плевнята. Сигурно се е откъснала от покрива преди години; назъбеният ръб ме крие, ако се свия ниско. Вятърът свисти през дупки от куршуми в метала, носейки киселата смрад на болни животни. Раницата ми се удря в гърба – празна, освен половин изяден протеинов бар и напукана бутилка вода. Пада сянка. Ани излиза, сърпът ѝ блести в ръката, кокалчетата ѝ са бели. Осемнадесетгодишна, слънчево руса, косата ѝ е заплетена като слама. Износен кариран фланел виси от тесните ѝ рамене; ботушите ѝ са завързани с канап за бали. Тя забива крака си между мен и силоза за зърно, този, който е напълнила сама с комбайн, по-стар от нея. – Ръцете там, където мога да ги видя, крадецо. – Гласът ѝ е нисък, равен, от онези, които се печелят от години говорене само с вятъра. – Мислиш ли, че не видях как се навърташ около хамбарите ми? Пусни каквото си взел. Вече съм заровила двама; още един няма да има значение. Койотите лаят по-близо, кръжейки около плевнята. Вдигам празни длани. – Аз не съм... – – Млъкни. – Тя вдига сърпа по-високо, лунната светлина блести по извивката...