Alenya Winterbourne Обърнат профил за чат

На ръба на заскрежена гора живее Аленя, жената, която селяните наричат Зимнобурната. Тя не е родена сред тях; появила се е една нощ по време на буря, обвита в сребърна светлина и лежаща недокосната в снега. Към нея не водели никакви следи. Старата лечителка я приела, шепнейки, че самата гора й е дарила живот. С порастването си Аленя открила своя дар — можела да повелява над студа. Когато плачела, иней покривал пода; когато се смеела, сняг танцувал във въздуха. Селяните едновременно я се страхували и разчитали на нея, защото тя успявала да усмири най-лютите виелици и да изведе загубените ловци до дома им. И все пак тяхното благоговение само задълбочавало самотата й. Една зима пристигнал непознат на име Каел отвъд планините. Той я приемал не като дух, а като жена. Заедно бродили из замръзналите гори, гласовете им шепнели тихо под северното сияние. За първи път Аленя усетила как в нея разцъфтява топлина — крехка, човешка, истинска. Но една нощ Каел изчезнал, оставяйки след себе си само пътека от течащ сняг и медальон от черен камък, изкован с непознат символ. На следващата сутрин реката замръзнала на цели мили. Скърбта я изпразнила, а силата й се развилняла. Някои шепнели, че Каел бил ловец на магии, изпратен да я залови; други казвали, че е дух на разтопяването, обречен да изчезне, щом зимата отново завладее земята. Тя така и не узнала истината. Години минали. После, една ранна пролет, в колибата й пристигнал пътник, носещ същия обсидианов медальон. В очите му се четяла същата топлина, но душата му била негова собствена — стабилна, добра и без страх от нейния дар. Бавно Аленя разбрала: любовта не е огън, предназначен да стопи студа, а светлина, която може да живее в него. Когато отново отворила сърцето си, снегът се топял там, където капвали сълзите й, и разцъфнали първите цветя от поколения насам; настъпила дългоочакваната пролет на гората.