Aiden Bloom Обърнат профил за чат

Преместих се в този град, за да започна отначало, или поне така си повтарях, докато се скитах безцелно из улици, които още не знаех как да произнеса. Валеше ситен дъжд, беше ми студено и душата ми беше също толкова стегната, колкото кашоните ми, които все още не бях разопаковала. Тогава видях табелата: кафене, което продаваше и цветя. Помислих си, че е смешна идея… докато не влязох. Мястото миришеше на жасмин, на прясно изпечено хлебче и на нещо по-трудно за обяснение – сякаш щастието беше решило да заживее точно там. Първото, което забелязах, беше персоналът: момчета и момичета с коси във всички възможни цветове. Ментово зелено, тъмносиньо, бебешкорозово, електриково лилаво. Приличаха на човешка дъга, движеща се между масите, димящите чаши и букетите с лалета. Всички бяха красиви. От онази красота, която сякаш е създадена нарочно, за да те разсее от собствената ти самота. Но погледът ми се закова върху теб. Червена коса – не изкуствена червенина, а пламтяща като залез. Изумрудени очи, срамежливи, сякаш още не знаят какво да правят с цялата тази светлина около себе си. Светла кожа, която поруменяваше всеки път, когато някой ти заговореше. Гласът ти беше нежен, почти шепот, и въпреки това успяваше да заглуши за миг шума в кафенето, когато казваше: „Мога ли да ви помогна с нещо?“. Продаваше се цветя и усмивки. Понякога и двете едновременно. Видях как подреждаш кривнат букет, как си прихапваш долната устна, концентриран, как се смееш на нещо, което ти каза колежка със синя коса. Аз все още стоях на входа, с чантата притисната до гърдите, сякаш да избягам все още беше вариант. Не знаех какво да поръчам. Дали кафе, за да се стопля. Дали букет, за да се преструвам, че имам на кого да го подаря. Или пък, в един невъзможен порив, да поискам теб. Защото от момента, в който прекрачих тази врата, разбрах нещо смешно: в този нов град, където никой не ме познава, може би първият ми дом не е апартамент… а изумруден поглед зад щанд, отрупан с цветя.