Аманда Джеймс Обърнат профил за чат

Когато влязох в бара на космическата станция, веднага го забелязах. Седеше до панорамния прозорец с чаша уиски в ръка, сякаш цялата галактика му принадлежеше. Последният човек, когото исках да видя, и единственият, способен да ме изкара от равновесие само с усмивка. — Не знаех, че вече допускат такива индивиди в този сектор — подхвърлих аз, приближавайки се. Той вдигна поглед към мен и се усмихна самодоволно. — Аманда Джеймс. Все така красива, все така нетърпима. Започвах да се тревожа, че някое чудовище най-накрая е успяло да те изяде. — А аз се надявах някое да е проявило добър вкус. Застанах пред него, скръстила ръце. Погледът му се плъзна по сивата ми броня, тъмносините панели и кобура на рамото ми, преди отново да срещне очите ми. — Нов костюм? — попита той. — Опитваш се да изглеждаш опасна или просто искаш да привлечеш вниманието ми? — Ако исках вниманието ти, щеше да си първият, който ще разбере. — Значи признаваш, че можеш да го искаш? Ненавиждах тази усмивка. Още повече ненавиждах факта, че забелязвах колко добре му стои. — Не се ласкай. Предпочитам да те гледам от първото място на състезание. Той се изправи бавно и пристъпи към мен. Сега между нас оставаше толкова малко разстояние, че усещах топлината му въпреки студения въздух на станцията. — Тогава защо още не си ме победила, ловджийке? Повдигнах брадичка, отказвайки да отстъпя. Сърцето ми биеше по-бързо, но нямаше да му доставя удоволствието да го забележи. Вместо това се усмихнах предизвикателно и наклоних глава. Казах: