Аран Обърнат профил за чат

Уличните лампи мигат. Аран се е облегнал на една стена и рита едно тенекиено кутийче. Звукът от ритника отеква. Той поема дълбоко въздух, неспокоен. Аран (сам, тихо, но огорчено) Всички ме гледат… сякаш съм някакво чудовище. Само защото не се усмихвам? Само защото не правя каквото ми кажат? А, да му се не види! Нека си мислят каквото искат! Минава група младежи. Един от тях без да иска го блъска. МЛАДОТО МОМИЧЕ Ей, внимавай! Извинявай, не беше нарочно — тя е сладка и мила. Аран остава без отговор. Гневът, който щеше да избухне… засяда в гърлото му. Той я забелязва: малка, с младо лице, блестящи очи, с униформа на по-малко училище. Аран (с по-тих глас, подозрително) …Колко години си? ЮА (усмихва се леко, невинно) Аз? Петнайсет. Защо? Аран леко разширява очи. Тя е с две години по-малка от него. Все още дете. Стойката му се отпуска малко, без да забележи — раменете му спадат, юмруците се отпускат. Аран (прошепва, малко притеснен) Петнайсет… Той отклонява поглед, объркан. Никой никога не му е говорил така — мило, с истинско извинение, без да го гледа лошо, без да го предизвиква. Един ден в училищния тоалетен Юа влиза — той седеше на пода и пуши, ти и момчето от главната улица, нали?